🔊 Слушай статията:
Край Байкал Дунавът мирише на тиня и на риба. Август месец водата пада, пясъкът излиза на ивици и старите рибари показват с ръка нататък, към Гиген: ето там, казват, под водата лежат камъните. Мостът, дето го няма.
Два бряга, един император
На 5 юли 328 година тук е стоял сам император Константин Велики. От едната страна Улпия Ескус, днешен Гиген, град със 100 хиляди души, легиони, форум и бани. От другата Сукидава, днешна Корабия в Румъния. Между тях 2434 метра мост, 1137 метра само над водата. Широк 5 метри и половина, висок 10 метра над реката. Каменни колони, отгоре дърво. Порти в двата края.
Най-дългият речен мост на древността. Направен да прехвърля войска отвъд Дунав, към Дакия. Издържал няма и 40 години. Към 367 година вече го няма, войската минава пак с понтони. Едни казват, че дървото го запалили самите римляни, да не минат варварите към Мизия.
Месинговият мост
Хората от двете страни и до днес му викат месинговия мост. Вярвали, че краката му са ляти от метал. И като падне мъгла над реката, разправят, че нощем по него минава Господарят на росата, отива към двора на цар Лер в Ромула.
Дядо Иван от Байкал, на 78, ми вика: внуче, мост от месинг няма, ама камъните са си там. Като е ниска водата, лодката закача. През август 2026 хората от музея в Плевен пак ги снимаха, излезнаха вестниците. Природата ни дала възможност, казват. Ние си знаем, че реката просто си е отдръпнала полата за малко.
Градът до моста
Ескус го нарекъл Птолемей Ескус на трибалите. Първо лагер на Четвърти скитски и Пети македонски легион, после Траян го вдигнал в колония и му турил Улпия, по баща си. Храмове на Юпитер, Юнона и Минерва, голяма базилика, бани с тръби, под главната улица огромен канал.
Хуните го сринали към средата на 5 век. Юстиниан го вдигнал пак от 527 до 565 година. Аварите го довършили в 585 година. После славяни, после наше село от 10 до 14 век. Като дошли османлиите, хората се дръпнали в днешен Гиген.
Първи се сетил какво е това италианецът граф Марсили, в края на 17 век. Копали чехът Добруски в 1904 година, после италианецът Фрова през войната, после професор Теофил Иванов от 1947 година нататък. От 2024 година мостът е в ЮНЕСКО, част от границата на империята в Дакия. Два бронзови медала за него стоят единият във Виена, другият в Париж.
Какво остана
Останало е малко. Камъни под водата, разкопки край Гиген, на 5 километра южно от мястото, дето Искърът се влива в Дунав. Вятър, тръстики, рибарски лодки. И въпросът, дето всеки го задава като застане там: как са го построили за толкова кратко и къде е изчезнал за няма 40 години.
А вие ходили ли сте край Байкал при ниска вода? Виждали ли сте камъните на моста?
