6 октомври 1014 година, Преспа. Цар Самуил стои и гледа пътя. По него се задава колона. Петнадесет хиляди мъже. Негови мъже. На всеки сто — един с едно око, да води останалите. Василий Втори им оставил толкова, колкото да намерят пътя към дома.
Самуил гледа. Сърцето му спира. Умира прав, гледайки армията, която не успял да спаси.
Хиляда и дванадесет години по-късно — на 30 септември 2026 година — президентът Илияна Йотова обявява: мощите на цар Самуил се връщат в България. Неспокойната му душа най-сетне ще намери покой и своя дом. Саркофагът ще бъде положен с държавни почести.
Откъде започва историята?
След смъртта на Симеон Велики на престола сяда синът му Петър. Византия подписва мир, дава царска титла и принцеса за съпруга. Но мирът отслабва меча. Русите нахлуват два пъти. Маджарите опожаряват. През 971 година византийците взимат цяла Източна България с Преслав. Държавата се свива до югозапада. Там един комит на име Никола има четирима сина. Най-малкият се казва Самуил.
17 август 986 година, проходът Траянови врата. Император Василий Втори се връща от неуспешна обсада на Средец. Самуил го чака в прохода. Това, което следва, е клане. Личната шатра на императора пада в български ръце — със съкровищата. Самият Василий едва се измъква жив. Това е най-голямото му унижение. Той никога няма да го забрави. Нито да го прости.
Преди това има и семейна рана. Братът на Самуил — Арон — води тайни преговори с Византия. Условието: византийска принцеса за съпруга и отстраняване на Самуил. Вместо принцеса пристига непозната жена. Измамата е разкрита. Самуил не прощава предателството — Арон и целият му род са избити. Жестоко? Да. Но държавата оцелява.
След победата Самуил покорява половината Балкани — чак до Драч на Адриатика. През 997 година, след смъртта на цар Роман във византийска тъмница, Самуил официално се обявява за цар. Столицата е Охрид. Крепостта над езерото, която и до днес носи името му.
Краят идва през юли 1014 година при село Ключ. Обкръжение. Петнадесет хиляди пленници. И заповедта, която дава на Василий прозвището Българоубиец: всички да бъдат ослепени.
Хронистите пишат, че Самуил получил удар при гледката. Погребан е в църквата „Свети Ахил“ в Преспанското езеро. Държавата му надживява още четири години.
Връщането на мощите е краят на хилядолетно изгнание. След години преговори с Гърция тленните останки идват у дома. Както каза Йотова: той се върна в любимата България, която защитаваше с цената на всичко.
Днес Самуиловата крепост гледа към Охридското езеро. Но сърцето на царя бие тук — в земята, за която той даде всичко, включително и самото си сърце.
Поклон, царю. Добре дошъл у дома след хиляда години.
Източници: БТА (30.09.2026); BlackSeaPuzzles — история на цар Самуил. Снимки: Wikimedia Commons — Самуилова крепост, Охрид.
