Слушай статията с гласа на Калина — или я прочети спокойно по-долу.
Има българи, с които светът се гордее — Атанасов, Григоров, Христо. И има други. Истории, около които и днес се носят слухове, конспирации и полуистини. Изобретател, който обещал коли, движени с вода. Физик, който спорил с Айнщайн и умрял при загадъчни обстоятелства. Хакер, когото никой така и не откри. И писател, убит с чадър посред Лондон.
Разровихме се в документите. Ето четири истории — и какво в тях е истина, и какво е мит.
Илия Вълков: човекът, който искал да кара колата с вода
Варна, 1922 година. Тук се ражда Илия Вълков — момче с ръце на инженер и глава, пълна с идеи. Но времената не са за мечтатели. През 1948 година го арестуват, защото слуша забранени западни радиостанции, и го пращат в лагера Белене. Две години по-късно е освободен.
През 1952 година Илия бяга. Преплува Резовска река и минава в Турция. Там обаче го осъждат като шпионин и прекарва около пет години в затвора. Освобождават го с помощта на американското разузнаване — и през 1956 година той пристига в Австралия с нов живот и ново име.
Името си избира сам: Юл — на любимия си актьор Юл Бринър. Браун — на майора, който му помогнал да излезе от турския затвор. Така Илия Вълков от Варна става Юл Браун от Сидни.
В Австралия Браун се захваща с водата. Строи генератор, който с ток разлага водата на водород и кислород и ги събира в един газ — днес го наричат „браунов газ“. Пламъкът му е горещ и чист и наистина става за заваряване. Браун патентова генераторите си в Австралия и в САЩ и основава своя фирма.
Но Браун отива по-далеч. Той твърди, че с този газ колата може да върви на обикновена вода. Че пламъкът му неутрализира радиоактивни отпадъци. Около него се събират последователи, инвеститори, журналисти.
Юл Браун умира през 1998 година в Сидни — в дългове, а работилницата и инструментите му са продадени на търг.
Истина или мит? Газът е истински — смес от водород и кислород, позната на химиците отдавна и използвана при заваряване. Патентите също са истински. Но колата „на вода“ е мит: за да разложиш водата на газ, харчиш повече енергия, отколкото получаваш, когато газът изгори. Никой не е доказал и „неутрализирането“ на радиоактивни отпадъци. А през 2000 година американецът Уилям Роудс излиза с твърдението, че е патентовал подобен генератор единайсет години преди Браун. Остава историята — и тя е по-невероятна от всеки мит: от лагера Белене до патент в Америка.
Стефан Маринов: физикът, който спорил с Айнщайн
Стефан Маринов е роден в София през 1931 година, в семейство на убедени комунисти. Учи физика в Прага и в София и от 1960 година преподава в Софийския университет. Но Маринов има една опасна черта — казва каквото мисли.
Заради политическите си възгледи той е принудително лекуван в психиатрия — през 1966, 1974 и 1977 година. Същата 1977 година получава паспорт и емигрира. Живее в Брюксел, Вашингтон, Италия и накрая в Австрия.
Маринов е убеден, че Айнщайн греши. С огледала и затвори той мери скоростта на светлината в различни посоки и обявява, че е открил разлика — нещо, което би обърнало физиката. Научният свят не приема резултатите му.
С годините Маринов се увлича по „вечните двигатели“ — машини, които уж дават енергия от нищото. Пише за тях, строи свой двигател. И накрая прави нещо, което малко хора в този свят правят: през 1997 година сам публикува опит, който показва, че собствената му машина не е вечен двигател.
Няколко месеца по-късно, на 15 юли 1997 година, Стефан Маринов умира в Грац, в Австрия. Официалната причина е самоубийство.
Истина или мит? В интернет ще прочетете, че Маринов е бил „премахнат“, защото е открил „безплатна енергия“. Доказателства за това няма. Истината е по-тъжна: човек с огромен ум, преследван у дома, изолиран в науката, изморен. И с една рядка смелост — да признае публично, че собственото му изобретение не работи.
Dark Avenger: хакерът, когото никой не откри
В края на 80-те години в компютърния свят тръгва една фраза: „българската фабрика за вируси“. Звучи като шега, но не е.
През 1989 година се появява вирус с подпис: „Dark Avenger“ — Тъмния отмъстител. И с мястото — София. Вирусът е хитър: заразява програмите, щом бъдат отворени или копирани, и на всяко шестнайсето пускане тихо изтрива случайно парче от диска. Повредата се натрупва седмици, преди собственикът да разбере. Във файловете остават думи от албума на Iron Maiden „Somewhere in Time“.
Следват още вируси. А през 1991–1992 година Dark Avenger пуска нещо, което променя играта — „двигател за мутации“. С него всеки вирус може да сменя облика си при всяко заразяване, така че антивирусните програми да не могат да го познаят. Експертите го наричат повратна точка.
Защо точно България? Отговорът е изненадващ. В края на 80-те страната има хиляди талантливи програмисти, а малко нормална работа за тях. През 1988 година български компютърен вестник публикува превод на статия как се пише вирус. Закон срещу писането на вируси няма. Пиратството на западен софтуер е навсякъде.
Ловът на Тъмния отмъстител води младият софийски изследовател Веселин Бончев. Отмъстителят отвръща — пуска вируси, в които пише, че автор е самият Бончев. Американската изследователка Сара Гордън дори успява да си пише с него. През 1992 година той казва за себе си само, че е под трийсет, слуша хевиметъл и пише вируси, вместо да работи.
Истина или мит? Всичко дотук е документирано. Но самоличността на Dark Avenger и до днес не е потвърдена. Дори журналистите от списание „Уайърд“, които го търсят през 1997 година, се връщат с празни ръце. Някъде из България може би живее човек на около шейсет години, който знае всичко — и мълчи.
Георги Марков: чадърът на моста Ватерло
Георги Марков е роден през 1929 година в Княжево. Писател и драматург, известен и обичан в България. През 1969 година напуска страната и остава на Запад. В Лондон работи за българската редакция на Би Би Си, а за радио „Свободна Европа“ води „Задочни репортажи за България“ — остри, лични разкази за живота при режима на Тодор Живков. Хората в България ги слушат тайно.
На 7 септември 1978 година Марков чака автобуса на моста Ватерло. Изведнъж усеща остра болка в бедрото. Обръща се и вижда мъж, който вдига от земята чадър, извинява се и бързо се качва в такси.
Вечерта Марков вдига температура. Четири дни по-късно, на 11 септември 1978 година, умира в болница. На 49 години.
Лекарите от британската лаборатория Портън Даун откриват в бедрото му метално топче — с диаметър 1,7 милиметра, от платина и иридий, с две пробити дупчици. Най-вероятното обяснение: в него е имало отровата рицин, затворена с покритие, което се топи при телесна температура.
Десет дни преди това подобно нападение в парижкото метро е преживял друг български емигрант — Владимир Костов. Той оцелява.
Истина или мит? Тук „конспирацията“ се оказва истина. Бивш генерал от КГБ, Олег Калугин, разказва, че убийството е дело на българските тайни служби с помощ от КГБ. Британски вестници посочват като главен заподозрян агента Франческо Гулино. Но никой никога не е осъден. Голяма част от документите са унищожени. Гулино умира през 2021 година в Австрия. Чадърът така и не е намерен.
Какво ни учат тези истории
Четирима българи. Един мечтае да кара кола с вода. Друг спори с Айнщайн. Трети пише вируси в тъмна стая в София. Четвърти казва истината по радиото — и плаща с живота си.
Около всеки от тях има митове. Някои са по-хубави от истината. Но истината се оказва по-интересна, по-тъжна и по-човешка от всяка конспирация.
А вие чували ли сте за брауновия газ? Помните ли „Задочните репортажи“? Пишете ни — и ако знаете още загадъчни български истории, ще ги разкажем.
Източници
- Уикипедия — Илия Вълков (Юл Браун)
- Патентите на Yull Brown — Justia
- bTV, „Неразказано в историята“ — Мистерията на брауновия газ
- Wikipedia — Stefan Marinov
- Wikipedia — Dark Avenger
- Веселин Бончев — The Bulgarian and Soviet Virus Factories
- Christian Science Monitor — Bulgarian „Dark Avenger“ (1992)
- Wikipedia — Georgi Markov
- Уикипедия — Георги Марков
Местата, чертежите и дискетите са истински — от Wikimedia Commons, с автора и лиценза под всяка снимка. Сцените с хора (радиото, работилницата, лабораторията, стаята с компютъра, студиото) са реконструкции с изкуствен интелект — без лицата на истинските хора.
