Есента на 1913 година прекроява границите на Балканите. По прашните пътища към България се точат колони от изтощени бежанци от Егейска Македония. Измежду тях е и тридесетгодишната Стойна Димитрова, прогонена от родното си село Хазнатар, Серско.
Стойна е сляпа от седемгодишна — коварната едра шарка изгаря очите ѝ, но затваряйки прозорците към външния свят, отваря у нея друга, невидима сетивност. Когато бежанската каруца спира в сгушеното в Пирин село Долна Сушица (днес Златолист), Стойна се спира. Тя не вижда нищо, но усеща мириса на чистия планински въздух, хладината на реката и една особена, концентрирана сила.
— Тук ще остана — казва тихо тя. — Свети Георги ме доведе.
Тя прекрачва прага на черквата „Свети Георги“, построена през 1857 година, и се качва по тесните дървени стъпала към женската църква на втория етаж. Малката стаичка с дървено нарче става нейният дом. Под гредите скоро увисват десетки вързопи със съхнещи растения — мащерка, жълт кантарион, смрадлика. Стойна не използва книги. Тя разпознава всяка билка по мириса, по грапавостта на листата и по онази вътрешна топлина, която растението отдава в ръцете ѝ.
Случаят с войника Яне и гангрената
Един студен зимен ден в двора на храма пристига куцащ войник с протрит шинел — Яне, завърнал се от фронта. Раната от байонет на бедрото му е гангренясала, а градският лекар е категоричен: или отрязват крака до бедрото, или до седмица е под земята.
Яне се качва при Стойна с гнева на човек, загубил вяра във всичко. Тя не го вижда, но пристъпва към него, помирисва въздуха и казва тихо:
— Дошъл си за крака си, момче, но носиш болка, дето е по-дълбока от байонета. Смири се. Природата лекува само оня, който ѝ се довери.
През следващите две седмици Стойна промива раната с гъста отвара от смрадлика и я превързва с мехлем от пчелен восък, чиста смола и невен. На петнадесетия ден възпалението угасва, нова тъкан започва да се образува, а Яне си тръгва от Златолист на свои крака — прероден и физически, и духовно.
Вълшебството на вековния чинар
В двора на черквата и до днес стои вековният чинар — дърво на повече от хиляда години. Свидетели разказват как Стойна често излизала пребледняла и изтощена, след като е поела болката на десетки болни през деня. Отивала при чинара, прегръщала дебелото му стъбло, допявала молитвата си и след половин час се връщала с руменина и бодра стъпка, казвайки: „Дървото поема лошото и връща живота.“
Рецепта от народната медицина: мехлем с невен за рани
По традицията на знахарки като баба Стойна — за труднозарастващи рани и изгаряния: сто грама несолена свинска мас (или зехтин), две шепи цвят от невен, петнадесет грама пчелен восък, лъжичка борова смола. Масста се разтопява на бавен огън, невенът се задушава половин час, прецежда се, добавят се восъкът и смолата, бърка се до сгъстяване и се сипва в бурканчета. Съхранява се на хладно.
Днес на гроба на преподобна Стойна в Златолист идват хора от цял свят. За тишината. За сянката на чинара. За светлината, която сляпа жена остави след себе си.
А вие? Чували ли сте за нея? Разкажете в коментарите.
